„ВСЕГО И НАДО, ЧТО ВГЛЯДЕТЬСЯ...”
Юрий Давидович Левитанский (1922-1996 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
И ТРЯБВА САМО ДА СЕ ВГЛЕДАШ
И трябва само да се вгледаш, Боже мой,
и трябва жадно да се взреш, да ги откриеш –
и няма да си тръгнеш, няма да се скриеш
от тез очи, от техния дълбок покой.
И трябва само, Боже мой, да се поспреш,
и трябва жадно над реда да се замислиш –
с нетърпеливата ръка да не прелистиш,
а да четеш, да прочетеш, препрочетеш.
За думи още неразбрани ми е жал,
но с времето ще ни разкрият свойта същност,
и пак, и пак ще ги четем и ще се връщат,
и всичко тяхно пак сред тях ще съм видял.
Но виж, очите – те съвсем си тръгват, да,
като свят таен, който ний не сме открили,
и Рим незнаен, който ний не сме разрили
и вече няма да изровим, за беда.
Но мъчно ми е и за вас и ми е жал,
че тъй суетно и забързано живяхте,
от колко цвят сте се лишили, не разбрахте,
не знаете, в това е цялата печал.
Не съм ви съдия. И аз живях така.
Владееше ме дълго словото напълно
и доста късно работата ме погълна;
така живях, в това е цялата тъга.
В горчивата ми участ тегне днешен страх –
на съдия се правех и към слава лазех –
какви съкровища под мен не забелязах,
какви съзвездия в небето не видях!
Ударения
И ТРЯБВА САМО ДА СЕ ВГЛЕДАШ
И тря́бва са́мо да се вгле́даш, Бо́же мо́й,
и тря́бва жа́дно да се взре́ш, да ги откри́еш –
и ня́ма да си тръ́гнеш, ня́ма да се скри́еш
от те́з очи́, от те́хния дълбо́к поко́й.
И тря́бва са́мо, Бо́же мо́й, да се поспре́ш,
и тря́бва жа́дно над реда́ да се зами́слиш –
с нетърпели́вата ръка́ да не прели́стиш,
а да чете́ш, да прочете́ш, препрочете́ш.
За ду́ми о́ште неразбра́ни ми е жа́л,
но с вре́мето ште ни разкри́ят сво́йта съ́штност,
и па́к, и па́к ште ги чете́м и ште се връ́штат,
и вси́чко тя́хно па́к сред тя́х ште съм видя́л.
Но ви́ж, очи́те – те́ съвсе́м си тръ́гват, да́,
като́ свят та́ен, ко́йто ни́й не сме́ откри́ли,
и Ри́м незна́ен, ко́йто ни́й не сме́ разри́ли
и ве́че ня́ма да изро́вим, за беда́.
Но мъ́чно ми е и за ва́с и ми е жа́л,
че тъ́й суе́тно и забъ́рзано живя́хте,
от ко́лко цвя́т сте се лиши́ли, не разбра́хте,
не зна́ете, в това́ е ця́лата печа́л.
Не съ́м ви съдия́. И а́з живя́х така́.
Владе́еше ме дъ́лго сло́вото напъ́лно
и до́ста къ́сно ра́ботата ме погъ́лна;
така́ живя́х, в това́ е ця́лата тъга́.
В горчи́вата ми у́част те́гне дне́шен стра́х –
на съдия́ се пра́вех и към сла́ва ла́зех –
какви́ съкро́вишта под ме́н не забеля́зах,
какви́ съзве́здия в небе́то не видя́х!
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Юрий Левитанский
ВСЕГО И НАДО, ЧТО ВГЛЯДЕТЬСЯ...
Всего и надо, что вглядеться, – боже мой,
Всего и дела, что внимательно вглядеться, –
И не уйдешь, и некуда уже не деться
От этих глаз, от их внезапной глубины.
Всего и надо, что вчитаться, – боже мой,
Всего и дела, что помедлить над строкою –
Не пролистнуть нетерпеливою рукою,
А задержаться, прочитать и перечесть.
Мне жаль не узнанной до времени строки.
И все ж строка – она со временем прочтется,
И перечтется много раз и ей зачтется,
И все, что было с ней, останется при ней.
Но вот глаза – они уходят навсегда,
Как некий мир, который так и не открыли,
Как некий Рим, который так и не отрыли,
И не отрыть уже, и в этом вся беда.
Но мне и вас немного жаль, мне жаль и вас,
За то, что суетно так жили, так спешили,
Что и не знаете, чего себя лишили,
И не узнаете, и в этом вся печаль.
А впрочем, я вам не судья. Я жил как все.
Вначале слово безраздельно мной владело.
А дело было после, после было дело,
И в этом дело все, и в этом вся печаль.
Мне тем и горек мой сегодняшний удел –
Покуда мнил себя судьей, в пророки метил,
Каких сокровищ под ногами не заметил,
Каких созвездий в небесах не разглядел!
---------------
Руският поет и преводач Юрий Давидович Левитанский е роден на 22 януари 1922 г. в гр. Козелец, Черниговска област,Украинска ССР. От 1939 г. учи в Института по философия, литература и история в Москва, но още в началото на Отечествената война постъпва като доброволец на фронта. От 1955 до 1957 г. учи в Литературния институт „Максим Горки”. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1957 г. Автор е на стихосбирките „Солдатская дорога” (1948 г.), „Встреча с Москвой” (1949 г.), „Самое дорогое” (1951 г.), „Наши дни” (1952 г.), „Утро нового года” (1952 г.), „Листья летят” (1956 г.), „Секретная фамилия” (1957 г.), „Стороны света” (1959 г.), „Земное небо” (1963 г.), „Теченье лет” (1969 г.), „Кинематограф” (1970 г.), „Воспоминанье о красном снеге” (1975 г.), „День такой-то” (1976 г.), „Сюжет с вариантами” (1978 г.), „Два времени” (1980 г.), „Письма Катерине, или Прогулка с Фаустом” (1981 г.), „Избранное” (1982 г.), „Годы” (1987 г.), „Белые стихи” (1991 г.), „Меж двух небес” (1996 г.) и др. Песни по негови стихове звучат във филмите „Москва слезам не верит” и „Рыцарский роман”. Умира на 25 януари 1996 г. в Москва, погребан е на Ваганковското гробище.